Съботния ден се очертаваше досаден… След добросъвестно изпълнение на домашните задължения и такива по транспорта, организационни затруднения и лееееко изчакване на съекипник, към 17:00 поемаме от Благоевград към х.Беговица. Пътя към щастието често е осеян с неприятности, което ни бива напомнено от суграшица и дъжд, тъмни и студени като сърцето на данъчен инспектор. След кратко съвещание бе взето единодушно решение, че тези несгоди ще бъдат понесени по-лесно ако пийнем по една бира. В момента, в който обмисляхме дали по една ще е достатъчно, ободряващо времето внезапно се оправи, грейна слънце и усетихме, че Пирин ни вика. Маршрута от разклона за хижа Беговица по пряката пътека е добре маркиран (синя маркировка) и досадно горист, но след час и малко изкачване се озовахме пред самата хижа. Вътре беше светло, топло и празно. Оказахме се единствените посетители и ни бе оказна честта да седим на масата на управителите, която приехме с подобаваща сериозност. Няколкото бири бяха спорадично прекъсвани от снимки на осветената от луната хижа и нейните околности.
Пийването на биричка подпомагаше обмислянето на плана за следващия ден. Консултациите с хижарите не бяха много ползотворни, защото се оказа, че нямат актуална информация за състоянието на снега и количеството на новонавалелия такъв. След като изрично ни предупредиха, че няма да можем да излезем към Солището, откъдето планирахме да тръгнем по билото, категорично взехме решение да тръгнем точно натам, при това – в ранните часове! Продължихме кротко да поливаме взетото решение и да точим зъби за Куклите и Зъба. Установихме, че във фоайето на хижата има доста интересни стари снимки с още по интересни разяснения към тях, които ставаха все по-интересни с плавното покачване на промилите.
Вечерта тихо угасна и всички се отправиха към леглата. Съгласно постигнатите договорености алармата на съекипника извъня в 6 часа, но …. без особен ефект. Около час по-късно ентусиазма взе връх и все пак решихме, че е време за тръгване. Заключената врата на столовата набързо разби мечтите ни за кафе и тихо мърморейки се отправихме по маркировката за х.Пирин през Солището. Снега беше перфектен, не се затъваше и затова в погледите към снегоходките имаше известна неприязън.
В началото на маршрута е важно да се следва плътно коловата маркировка и да се внимава да не се пропусне отклонението в дясно за Солището. С навлизането в гората нещата стават сериозни, наклона започва да набира височина със забележителна скорост и скоро се открива циркусче, чийто ръб изглежда доста далече и високо. Настойчиво задавайки си въпроса “Кому е нужно това?” пръхтя и подсмърчам в унисон с другия член на екипа и постепенно усещам, че старите кокали влизат в ритъм. Гората наоколо решително ни намеква скоро да не очакваме гледки, а да се концентрираме върху набирането на височина. Слънцето започва да огрява върховете на борчетата в тийнейджърска възраст и с радост забелязваме, че ръба на циркуса е наблизо. Скоро режещия вятър ни убеждава в правотата на горните разсъждения, но за утеха гледките започват да стават интригуващи….
Излизаме на премката между Куклите и Голена и понеже запъхтяването е сериозно започваме да се убеждаваме, че ако ни стане съвсем зор или не става за ходене по билото, да идем и до Голена, защото “Иначе кога ще идем?”. Пораженческите настроения и вятъра постепенно затихват и тръгваме наляво към Куклите, които примамливо се зъбят и ни изпълват с копнежи. Вятъра се засилва, студа ни кара да се пооблечем сериозно и бързо напредваме към първата цел.
Гладът нашепва, че е редно да се огледаме за укритие и малко преди едната кота на Куклите намираме камара удобни камъни и се приютяваме да хапнем. Сланинката и суджука бързо дават сила и подтиквани от студения вятър продължаваме към заветните Кукли.
Гледките по пътя ни показват Пирин от една не толкова позната страна. Вихрен наднича в далечината, Кутело се кипри до него, почти всичките гранитни красавци на юг от Муратов се виждат, вляво Синаница бележи западните граници на планината, а Каменица е на “една ръка разстояние”.
Подминаваме с възхищение втората кота на Куклите и по склона към премката преди Зъба виждаме стадо кози, които не ни обръщат никакво внимание преди да приближим към тях. Склона на Зъба изглежда сериозен, а Яловарника ни дава ясно да разберем, че до този ден няма да стигнем до него.
На премката между Зъба и Куклите оставаме раниците (и GPS-a) и поемаме към Зъба. Без затруднение преодоляваме денивелацията до връхната кота и леко съжалявайки, че не взехме нещо за празнуване, се възхищаваме на панорамата. Облаците разказват приказки наоколо, небето синее натрапчиво, а Пирин кротко се радва на поредните покорени души. Поемаме по лятната пътека (която не се вижда) и следвайки безмълвните напътствия на GPS-a подминаваме Кукленското (Беговишко) езеро и след още малко лутане из улеите слизаме на магистралата, където сваляме котките. Докато слизаме към х.Беговица гледките, оставащи зад нас, често ни карат да се обръщаме и да се заканваме, че пак ще се върнем.
Слизането до х.Беговица е лесно и доста мокро, но мисълта, че там има бира ни дава крила. Добираме се до хижата без особени затруднения, пийваме по заслужена бира и с лека досада се отправяме по пътеката към колата…..
Трек, на който липсват прехода до хижата (който не е интересен) и качването до Зъба (поради забравяне на GPS-а на раницата) може да свалите от http://osmap.org/tracks#track=153