Най-накрая дойде края…. Не окончателния, а на седмицата. И понеже всеки край бележи начало на нещо – реших нещото да е разходка до Тевно. Прогнозата беше мрачна, без изгледи за нощно небе и звезди, но пък топлото време заплашваше да разтопи Самодивските езера и да пропусна тазгодишния приказен лазур.
Тръгнах по обедно време, като се надявах да стигна привечер на Тевно, защото очаквах пропадането в мекия сняг да ме забави много. Лифтът бързо ме качи до Безбог, стегнах се и …седнах на чайната на Бай Славе да пийна една бира, за всеки случай. Езерото се беше разтопило изцяло, хора нямаше почти никакви и спокойно имах време да обмисля дали все пак да не се върна, имайки предвид очевидно калната обстановка.
В крайна сметка реших поне до Самодивските да ида и ако случайно там ентусиазма е още жив – да продължа към Тевното. Добре познатата Душевадка бързо ме разсъни след лежерната биричка и след обичайното леко пръхтене започнах да се спускам по пътеката за Поповото езеро. Джвакането на треволяка по пътеката заплашително бързо размекваше ентусиазма, но докато се чудех къде съм тръгнал и дали си струва въобще, пред мен се ширнаха минзухарените полета и се стегнах. Гледката на Джангала и Сиврията, заедно със синеещото между тях Попово езеро бързо успокои душата и ежедневните грижи постепенно взеха да избледняват.
Към разклона за Джангалска порта грохотът от водопадите на оттока на Поповото беше оглушителен, а ехото на моменти създаваше странни звукови ефекти и се озъртах къде чувам хора. Постепенно снегът възвърна позиции и започна епично пропадане. Темпото падна много, слънцето грееше здраво, напук на Емо Чолаков и общо взето нещата станаха тегави. След малко излязох на Поповото и ледените мозайки ме накараха да намаля мрънкането.
Тихичко заобиколих Поповото езеро, да не ме зачекне попа на религиозна тематика и започнах бавно да набирам височина към Самодивските езера. За съжаление не бяха разлели още тюркоазената магия върху тях и макар да бяха красиви знаех, че могат да са още по-красиви. След нормална доза въздишане продължих към Кралевдворската порта размишлявайки за живота, Вселената и всичко останало.
Ходенето помага да си събереш мислите, ако имаш такива. Аз нямах,така че си маах гащи и се чудех как ще мина лявата Кралевдворска порта. Както обикновено гадната преспа се хилеше и с намигане ми сочеше десния ръб, по който трябваше да я заобиколя. Със значително пъшкане, драпане и много, ама много нецензурни думички излязох на ръба към Момин двор и пред мен се ширнаха добре познатите красоти. С нетипична жизненост и ентусиазъм, надушил биричка, скоростно се затъркалях към заслона, чийто покрив червенееше сред снежн0-меките очертания на пейзажа.
