Ръжишка пещера

Дъждовна прогноза… Времето категорично зачерква планината от графика и отново подземните владения примамливо ни канят към себе си. По-добрата половинка от екипа грижливо беше изпрала извънредно калните гащеризони, на каските се виждаше основният им цвят, техниката беше заредена, гориво, кафета, цигари….. И пак на път. Към Лакатник. По-точно – към Ръжишката пещера.

Пътят през иначе красивото дефиле беше скучен и монотонен, пролетта още не беше влязла във владение и сивите баири наоколо, в съчетание с оловните облаци навяваха предимно меланхолия и тотална липса на ентусиазъм. Минахме през Церово, където Подмола ни напомни за трудните ни първи стъпки в подземния свят и строгите правила на ТЕВ, скоро видяхме алпийската къщичка на Лакатник и захванахме серпентините към Миланово. Паметника на септемврийците унило стърчеше над дефилето, небето беше набъбнало и всеки момент очаквах да завали….. Но вали, не вали – дупката си е дупка и трябва да се влиза! Зиморничаво навлякохме гащеризоните, тихичко пропсувах относно забравената плочка на апарата, която обезсмисли ставива (за което съвсем не тихичко псувах по-късно в пещерата…), проверихме челниците, нахлузихме ботушите и поехме по пътечката надолу. След обичайните кратки и съвсем не безбурни пререкания накъде да хванем  – по някаква случайност се оказахме на входа на пещерата.

Скука… Голям, широк, сух… Никаква връзка с романтичното влажно-тясно и ръбато входче на Еловица от миналото пещерно ходене. Дадохме контрола, защото обичаме правилата (не и тяхното спазване…) и тръгнахме да разглеждаме Ръжишката пещера. Обемната входна зала бързо ни очерта какво да очакваме навътре, скоро замириса на гуано и се почувствахме уютно – на тъмно, вече влажно, с неповторимия аромат на прилепна обществена тоалетна. Само дето беше доста широко, ама с хубавото бързо се свиква….

След скучното начало пещерата се оказа интересна, с характер и поведение, което постепенно ни смири и ни накара да се замислим за нейното раждане, развитие и умиране… Виждахме огромните тунели, през които водата с грохот си е пробивала път, с уважение прескачахме огромните скали, нападали от тавана при незапомени от хората катаклизи и се чудехме на какви места от по-ново време водата е отложила калцита, който е разтваряла по пътя си.  Пещерата, макар и често посещавана и лесна има свой характер, своя магия и очарование. Безбройните драсканици по стените и унищожениете образувани не успяват да скрият красотата и могъществото на това чудно място. Неусетно стигнахме го края, по пътя набелязахме местата за снимане, и започнахме. Снимането – като всяко снимане…. Пещерата – като никоя друга. Как я видяхме ние – ами така: