Вероятно целите на един пещерен курс са доста възвишени, но нашият засега успява само да ни запознае със страха на пещерния човек от саблезъбия тигър, пещерната мечка и други знайни и незнайни зверове, в чието меню е включен homo sapiens. По незнаен начин програмата на курса обединява по уникален начин всички мои познати, а и доста непознати страхове. След кратката радост,  че сме оцелели след слизането на -200 метра в Колкина дупка и краткия възстановителен период (за физиката – неуспешен, за психиката – още повече) времето бързо се завъртя и пак стана събота сутрин. Уверено предполагам, че френските благородници са изпитвали по-малка неприязън към ешафода отколкото аз към поредния ден, в който ще оцелявам, вързвам възли, завирам в дупки и други нечовекоугодни действия.

Съдбата започна със сигналите още на тръгване – преобърнат камион, заледени участъци и леки тикове на дясното око, но аз като пълен невежа реших да продължа. След София, вече разбрала, че не схващам съвсем, фортуна съвсем зачести със намеците да се връщам, но аз проспах предупрежденията, дори след като срещнах каращ на заден ход камион, самоопесачаващ пътя си. Въпреки всичко стигнахме успешно до Церово и дори не счупихме крак, слизайки от колата върху чистия лед на пътното платно.

С пристигането на инструкторското тяло веселата част приключи. Набързо се подредиха прониквачките, натовари се инвентар по колите и тръгнахме към Голгота (или както и викат местните – Подмола). Там всички ритуално навлякохме дрехите и аксесоарите за мъчение, които носят странно приятни имена – самохвати, седалки (грам не се седи на тях!), карабинери, душегубки и педали. Каските покриха изпълнените с черни мисли глави, ботушите обвиха страхливо потръпващите крака и натоварени с въжета и някакви неразбираеми метални части се отправихме към горния край на венеца, слушайки мърморенето на инсктруктора да внимаваме да не паднем. Разбирахме го – ако паднехме от ниско щяхме да го злепоставим пред другите инквизитори.

Успяхме да избегнем нелепата смърт и накацахме като гарги около ръба, където Колето внимателно ни обясни как да намалим шанса да се пребием до приемливи граници. Като шаман редеше някакви заклинания за закрепвания, опори, фактор на падане (значи се предвижда да падаме!)  и ни правеше последни снимки, да имат близките за спомен.

Наредиха ни един до друг, като предполагам, че идеята беше всеки да пада на твърдо, а не върху някой друг, като това определено намаляваше шанса ни за оцеляване. Под насмешливия поглед на Колето съчетавах умерено притеснение с елегантно треперене на левия крак и се опитвах да измисля как да започна системата.  Около 2% от мозъка ми бяха заети с мисли за екипирането, останалите 97% бяха заети с непосредственото ми оцеляване, което за момента се състоеше основно в неистово стискане на въжето. Последния 1% ме убеждаваше, че колкото и да стискам въжето – това няма да ми помогне, ама бях зает и не го слушах.

По някакво чудо направих основно и дублиращо, срещнах одобрителния поглед на инструктора (винаги се съмнявам как точно да го тълкувам) и реших, че е дошло време да предам душата си на полиамида и да става каквото ще! Бавно отпуснах треперещия си задник и минах под ръбЪ!  Треперенето значително намаля, но не защото се успокоих, а защото се уморих. Беше време да тествам и У-образно закрепване, което направих с двуглав удължител (доскоро не вярвах, че има такова животно). Тъничкото му въженце предизвика нежна загриженост за тленното ми тяло, но реших, че каквото има да става – това ще стане. Накатах десандьора, откачих късия ремък и нервно придържайки водещия самохват продължих надолу. През цялото време усещах откъде се отделя адреналина, но наличието на прониквачка под мен ме успокояваше, че има кой да поеме евентуалната свръхсекреция… Следващото закрепване направих с осмица с две уши и то удивително бързо – от шестия път! Проклетия натоварен край все се падаше отдолу! Накрая стана и треперенето съвсем изчезна. Просто вече душата се беше примирила, че раздялата с тялото е наложителна. Колето сновеше между системите и се опитваше едновременно да ни прави забележки и да ни уверява, че съществува реален шанс да оцелеем поне до ранния следобед, че иначе може да му съсипем неделята.

Отдолу дойдоха някакви шумни и весели хора, които напалиха огън…. Месо не видяхме, явно разчитаха на каквото падне отгоре.

По чудо достигнах до последния ръб, който беше само на 4 метра над земята, където направих междинно закрепване с удължител и самоотвержено застанах на пътя на гъстия дим от жертвения огън отдолу. Приех, че е редно да бъда поопушен преди консумация и не се притесних много. Прехвърлих се и тръгнах към дъното (буквално!). Долу ме посрещнаха без овации, никой не ме прегърна с възторг и не отбеляза с фойерверки факта, че съм екипирал система и даже съм оцелял, слизайки по нея… Инструкторът пристигна и със строг поглед поглед ме освирка да се кача обратно и преместя последното закрепване, за да има къде Ради да завърши парапета си. И в неговия поглед не видях никакво възхищение, но реших, че придошлите го разсейват и просто не може да анализира постижението ми.  Поощипах се няколко пъти, да видя дали наистина съм оцелял, но една кихавица от димящия пушек бързо ме убеди в реалността на обстановката и романтичния нюанс се разнесе. Седнах, починах и тръгнах да разекипирам. Чакаше ме друга система за екипиране, явно нямаше да се мре днес…. J