Беше петък. Поредния петък, събрал очакванията от цялата седмица, оцелял след метеопрогнозите и въпреки това – сдържан откъм обещания. Предшествениците му рисуваха апокалитично-нежни картини всяка вечер, като не пестяха нито началните розови, нито крайните кървавочервени краски на есенното слънце. Петъка обаче беше прозаичен и уверяваше, че следващата вечер ще е по-скучна от неговата и въобще – „Къде ще ходиш утре? Нищо интересно няма да има!”.
Мен често ме лъжат (не само петъците) и помислих, че и този петък е като всички и реших да не му вярвам. Аз чаках съботата. Тя почти винаги е след петъка и с нея започва онзи двудневен живот, дето го чакаме цяла седмица.
Дойде свежото съботно утро и почти без угризения метнах в колата хаотично натъпканата раница, обувките, сланината, ракията, малко надежда и един фотоапарат и поех в точно обратна посока. Не знаех каква ми е посоката, но тръгнах на обратно, просто от инат. Често нещата тръгват на обратно, а аз исках да се застраховам, че ще ида там, където искам. Подхода ми се оказа правилен и въпреки, че бях леко изненадан от успеха, се оказах в почти подходящо време на ЦПШ. Поех към хижа Мальовица с ясното съзнание, че пустото, неприлично синьо небе и познатата пътека няма да бъдат вдъхновение за песни, които ще пеят идните поколения.
След изпитото с леки угризения второ „Пиринско” и под надменния поглед на Мальовица поех нагоре. Нетипично пустата пътека даваше възможност на вербалната ми същност да си почине и да даде предимство на церебралната ми такава. Последната обаче се оправда с двете „Пиринско” и ме прати да се кефя на гледката и да я оставя на мира…..
Сложният живот на двете ми половини е обект на доста сериозни разяснения, но фактът, че често при междуособиците им оставам свободен да правя каквото си искам ме кара се чувствам комфортно с тях.
Първа тераса, втора тераса, мемориалния камък… Рутината ме возеше удобно и скоро се отклоних нагоре към заслона под Орловец. Замръзналия първи сняг в усоите ме накара да погледна по-сериозно на обстановката и ме отвлече от безрадостните мисли по адрес на плоското синьо небе. Крачките нижеха броеницата на пътя и скоро се озовах на бетонния гръб на заслона, който беше уютно празен, чист и студен. Пустотата ме кара да се чувствам като у дома и набързо разхвърлях багажа, за да придам максимална прилика с домашния уют. Кратката справка с външната обстановка рязко понижи настроението – мъглата бързо завземаше долината и пълзеше неумолима нагоре.
Скоро надеждата за залез сви крила и тръгна да мами други хора. Наличната ракия предлагаше почти безболезнен изход от ситуацията, варената в зелев сок сланина обеща да помогне и тя, така че отчаянието не завзе сериозни позиции.
Някъде се случваше залез, а за мен беше просто 18:37. Мъглата присмехулно трупаше капки по прозореца и скриваше всичко на повече от 10 метра, вятъра се държеше като ядосана лелка и фучеше на воля, издухвайки последните надежди. От 10 минути Слънцето беше под хоризонта, мъглата – под и над него, вятъра – навсякъде, а аз се чудех защо все пак не се доверих на петъка. Физиологията обаче е доста над тези неща и ме призова настойчиво (…бирите все пак… ) да се запозная от близо с мъглата. Излязох с обичайните за след бира намерения и….. след няколко секунди крещях от възторг, събирах пълно бойно и си търсех ръкавиците.
Мощна революция избутваше мъглата през долината и Слънцето показваше какво може, дори след като хоризонта си мисли, че го е прецакал. Спъвах се по заледените камъни, мислех как ако падам да подложа крак или ръка под апарата и се носех по пътеката към Камилата с грациозността на костенурка препускаща през разорана угар. Опитите да си гледам в краката не бяха особено успешни, защото гледката беше обсебваща. Мальовица сякаш се носеше срещу вятъра като дързък пиратски кораб, облаците се разбиваха в носа й кървавочервени, долината ядно избутваше мъглите към върха и се опитваше да залее долината на Рилския манастир, а лъчите на умиращото за пореден път Слънце правеха всичко нереално. Има моменти, в които се чувстваш малък…. В този се чувствах голям, толкова голям, че можех да виждам как облаците минават под мен, как Мальовица ми се усмихва победоносно над тях, а Слънцето праща огнените си издихания специално за мен. Агонията на огнения диск продължи дълго, толкова че чак се притесних дали ще има сили за следващото възкресение. Накрая все пак всичко посивя като изстиваща пепел и първите звезди заблещукаха по небето над Рила, давайки ми да разбера, че залеза е свършил и идва тяхното време.
Връщането се оказа тегаво и досадно хлъзгаво, а забравения челник правеше придвижването бавно и изпълнено с взиране в краката вместо в небесата. Заслона, за разлика от мъглата, все още си беше там и бързо ме прегърна, предлагайки каменен уют. Чаените свещи обречено се бореха с тъмнината, съскащия примус уверяваше, че всичко е наред, а чувала ме мамеше с обещания за топлина и безметежност. Нямаше как да ме подмами – чаках звездите.
Те бяха почти готови, но не бързаха да се покажат, защото тъмнината се бавеше, измитайки последния светлик на залеза. В тихо единение с дъщерята на лозата и малко суджук изчаках всички да се явят на сцената и тогава излязох навън. Приказката беше там. Орловец и Злия зъб бяха обвити с ефирни облаци, отразяващи светлините на долината, а звездите ги бяха наметнали с мека, искряща на снега светлина. Млечния път водеше към дълбините на галактиката, предлагайки директна връзка между Орловец и Андромеда.
. Голямата мечка бавно се придвижваше по гърба на Камилата, въртейки цялото небе около Полариса, а Орион, леко закъснял, мина през Злия прелез и започна постепенно да избутва Млечния път показвайки, че лятната му почивка е свършила и поема ролята на небесна забележителност чак до пролетта.
Успокоен, че всичко е наред в познатата Вселена отидох да си довърша започнатия разговор с дъщерята на лозата и се наканих да сънувам. Сънищата са нещо лично, така че ги пропускам. Новият ден започна с рутинното възкресение на Слънцето, което явно поизтощено от умирането предната вечер остави изгрева скучен и започна поредната си процесия по есенното небе. Аз прибрах спомените, останалата ракия, стегнах раницата, погалих заслона и тръгнах към следващата събота…
