Дойде време за Митровица. Бях слушал и чел ( “Повторени сънища“, Николай Нинов) доста за Митровица, бях я гледал откъм Обидим, откъм дефилето и откъде ли още не и накрая реших, че е дошъл денят за там. Четири очи са повече от две и реших да намеря още някой, който да гледа с мен, да спори с мен и да помага с идеи, когато моите се изчерпят. И понеже, когато пътеката чака човека нещата се случват бързо – в деня Х на разсъмване потеглихме натам. Подхождайки отговорно към намерението да огледаме всичко в района на сакрализираната територия бях пропуснал да обърна внимание на цитираните в различни източници посоки и направления. Воден от планинския си начин на ходене си харесах едно ребро над село Филипово и реших, че ще тръгнем по него към Митровица. Ангелите-хранители обаче гледат сериозно на задълженията си и ме подтикнаха да споделя с един от местните жители идеите си за подхода. Рязко вдигнатата лява вежда на местния ми събеседник ме наведе на мисълта, че вероятно съществуват и доста по-разумни начини да стига до желаната цел, в което представителя на коренните жители ме убеди веднага. След като запомних детайлните му напътствия и благодарих, си тръгнах, усещайки, че съм породил известни съмнения относно интелектуалния ми капацитет.
Бързо стигнахме с колата до указаното място и само след няколко минути ходене Пирин се яви в цялата си красота. Гледката към Пирин винаги ме е карала да спирам и да се взирам в познатите контури. След кратка инвентаризация на видимите очертания се концентрирахме към близкия терен и продължихме по пътеката. На няколко места е малко трудно да се проследи пътечката, но с малко късмет и повечко вглеждане всичко е наред. Подминахме разкопаните от иманяри и археолози предверия на скалния комплекс и първите обработени камъни се показаха.
Както обикновено, подготовката се бе изчерпала само с ентусиазирано четене и разглеждане на снимки, при което романтичния подход бе задушил напълно рационалния и закономерно нещата тръгнаха в напълно неочаквана посока, т.е. ние тръгнахме направо към върха Митровица, сигурни че там ни очакват чудеса. Първият спад на ентусиазма леко се усети след като видяхме, че склона на върха е осеян с щастливо пасящи крави, теленца и твърде едро за породата си куче. Четириногият приятел на човека се оказа такъв само за тесен кръг представители на човечеството и най-вече за стопанката си, която чевръсто щъкаше по склона. След отправения предупредителен лай и явното нежелание на пастирката да го озапти, търпеливо изчакахме стадото да се изнесе, понеже предполагах, че евентуалното му пресичане би породило в песа човеко- и панталононенавистни мисли. Стопанката на стадото се запъти към междината между двете коти на върха, песът я последва и ние спокойно се изкачихме до върха, където не ни очакваше нищо.
“Главата”
Провалът изглеждаше сигурен. На самият връх нямаше нищо толкова интересно, като изключим гледките, а в посока село Филипово пейзажа не предлагаше нищо сходно с очакваните неща. Поседяхме, тръгнахме към другата кота, подсякохме я…. Нищо!
“Извънземното”
Взехме решение да игнорираме песа и да се опитаме да поговорим с пастирката, за да получим поне някаква насока накъде да вървим. Ориентирахме се по хлопките на кравите и по съпътстващите викове и се запътихме към нея. Решихме да минем в подножието на скалите, върху които бяхме видели обработка, за да проверим дали няма нещо там. Приближихме се …. и приключението започна.
Скалните ниши, издълбани високо в скалите, гледката към скалните образувания и струпвания, усещането за нещо древно и изначално бързо прогониха миража на провала. Виждахме фигури навсякъде, все повече и повече, чудехме се как да направим така, че да минем през всички.
На изглеждащия като главата на Извънземното скален шедьовър седнахме да похапнем и да се опитаме да помислим за какво им е било на древните да копаят тези ниши. В част от тях разпознавахме ямки за укрепване на греди и някакви конструкции, но други бяха на места, които очевидно бяха с друго предназначение. На върха на струпването имаше процепи, ориентирани почти по компаса, ниши го опасваха целия, а странните оцветявания на скалата навеждаха на различни мисли. След като хапнахме се запътихме към “Главата”, т.е. към струпването, което приличаше на човешки профил, гледано от подстъпите към върха.
Отблизо “Главата” имаше още по-впечатляващ вид, а провиралката говореше за ритуали за здраве или за слънчеви петна, но нямаше как да разберем, защото Слънцето вече беше високо, а интересните гледки биха били сутрин при изгрев или ниско Слънце. Самият отвор очевидно не е с естествен произход, а е плод на целенасочена дейност, както и многобройните вкопавания и отвори по скалата. Бих дал зъб, за да разбера за какво са ги ползвали едно време, но за съжаления няма към кого да отправя подобна оферта. След няколко обиколки решихме да се отправим надолу по склона, към черешката на тортата – огромния комплекс, увенчан с глава на чудовище с око.
Спуснахме се по каменистата пътека към импозантния скален дворец и разговорите замряха….Скалната грамада с причудливите си форми бързо ни накара да притихнем и започнахме да чуваме приказките на каменното чудовище, всеки своята собствена. Аз чувах приказка за просветени жреци, пазещи знания, дошли незнайно откъде, но важни за хората. Виждах ги как нощем съзерцават небето и чуват музиката от движението на звездите, как следят хармонията на планетарните орбити. Виждах как пазеха в многобройните ниши керамични плочки с важни за тях и хората бележки – за реколтата, рецепти за лекове и родословия….
Макар и под влияние на магията на това място изследователите в нас се събудиха и обиколихме това чудо на природата от всички страни. Удивлението и въпросите растяха постоянно, а отговори все още нямаше. Не вярвам и някога да има. Това място е скрило своята тайна много назад във вековете и едва ли някога ще разберем за какво точно е ползвано. Все още притихнали от видяното решаваме, че стига за днес и се отправяме към пътя, който виждаме високо, високо над нас. Вървейки, хвърляме по още един поглед към вкаменените разкази на Митровица и се радваме, че чухме поне част от тях.
Изкачването е тягостно, но минава в почти пълно мълчание, като се изключи срещата с мъжа на пастирката, който води бика към стадото. Започваме да набираме височина по склона и виждаме как долу, при реката, пастирката и мъжа й се срещат и макар да не зная за какво си говорят лекичко им завиждам, че живеят в тази каменна приказка.
Митровица не е просто мегалитен комплекс, не е обикновена сакрализирана територия, тя е много повече. На това място е написан разказ, разказ с камък, върху камък, и трябва да го прочетем, всеки по своя си начин.