От доста време ме човъркаше да ида до Кози камък, който често оприличават на древна обсерватория. Ходенето 13 км (в едната посока) от Ковачевица не ме надъхваше много и няколко пъти успешно отлагах тръгването натам. Но както са казали китайците – „Ако седиш дълго време на брега на реката ще видиш трупа на врага си да минава покрай теб…“ (или нещо подобно), така че случайно се намери другарче с джипка, която имаше всичко необходимо да ни закара до старото горско стопанство Беслет, откъдето разстоянието до Кози камък значително се съкращаваше. След многобройни закани да проучим внимателно трасето и да изберем подходящ ден с хубаво време една ранна мрачна утрин тръгнахме със смътна идея къде се намира бленуваната ни цел. До Ковачевица стигнахме успешно, дори успяхме да намерим без питане пътя към Беслет и това повдигна леко заспалото ни самочувствие. След бая километри клатене из ту хубавия, ту лош път стигнахме до мястото, от което предполагахме, че бързо ще се доберем до Кози камък. Скалната група се забелязваше от пътя и харесвайки си произволна посока се затътрихме към върха. Наближавайки се убедихме, че едва ли сме сбъркали, защото се виждаха скални групи и фигури, познати от снимките, които бях виждал в интернет и в книгата на Николай Нинов „Повторени сънища“.
Мрачното небе, влажният въздух и пълната тишина допридаваха за мистичността на момента и постепенно притихнахме. Към комплекса може да се подходи от няколко места, но е редно да бъде обиколен целият. Скалният пазач от северозапад ни погледна строго, но без да изисква специален допуск надменно ни пропусна към обсерваторията. Тихичко се промъкнахме, сякаш да не събудим нещо, и почнахме да проучваме всеки процеп и проход между масивните изправени скали, търсейки познати от снимките силуети. Преминавайки през няколко в посока на часовниковата стрелка се натъкнахме на излизането към горната площадка, накъдето почти се затичахме. В процепа, а и преди него, ясно личаха многобройни вкопавания, част от които лесно могат да бъдат разпознати като опори за стълби, подпори за площадка, но други остават напълно неясни.
Пазителят строго ни оглежда…
Подходът към горната площадка
На горната площадка нещата станаха сериозни. Гледките към скалните форми наоколо, многобройните кръгли вкопавания в скалите, издълбания голям казан с жлебове за прегради и каменните форми потвърждаваха факта, че това място наистина е имало сериозни функции, но какви точно е трудно да се определи със сигурност. Спред някои учени кръглите дупки са звездна карта, според други са просто вместилища на течности, които запалени са осветявали скалата по време на нощните свещенодействия… Кой знае? В подножието на скалите, а и на самата горна площадка има разхвърляни фрагменти керамика, които предполагам са остатъци от иманярската инвазия. Кръглите дупки ни се струваха по-малко от описаните, но като се вгледахме видяхме, че обраслия по скалата мъх грижливо е скрил част от тях. Взривяването на голямата каменна плоча на горната площадка е заличило голяма част от вкопаванията, така че иманярите са намалили до минимум вероятността да се съпоставят каменните дупки със звездна карта от по-далечното минало.
Част от дупките в камъка
След като обиколихме няколко пъти целия комплекс докато открием всичко, което сме виждали на снимки решихме да се връщаме, защото смръщеното небе се реши да заплаче, а въпреки дъждобраните в раниците сметнахме за ненужно да се потапяме в тъгата (водата) му и затова се спуснахме обратно към пътя. На идване бяхме забелязали интересни скални обазувания и искахме да огледаме и тях. Намират се на един меандър на реката, която решихме да форсираме без оглед на евентуалните поражения. Отдалече гледката беше обещаваща, а от близо….
Каменните форми и пробитата арка гарантираха, че на това място древните са отдавали почит на боговете си и са хвърлили не малко труд, за да променят мястото според тогавашните религиозни норми. Фигурите на места са очевидно оформяни, а старателно издълбаната утроба, гледаща право на юг, навяха мисли, че може би тук е почитана Богинята-Майка.
Каменната арка, фигурите на животни и цялото това скупчване на форми ни накараха тихичко да се замислим за хората, които са се кланяли на камъка, на майката, на зверовете, на звездите…
Накрая си тръгнахме…. с повече въпроси, отколкото отговори, и с ясното съзнание, че ще се върнем отново.